Игумен Давид (Нинов): Медиите и Тяхната (Не)Отговорност в Р. Македониия

къс очерк за медиите и замешателствата които ги предизвикват във спрега с разколничкия синод на МПЦ contra канонския поредък на Православната Охридска Архиепископия

Международна православна конференция Сътрудничеството на Црквата и медиите Софийска духовна семинария „Св. Иван Рилски“.

9 – 11 ноември 2004 г. гр. София

Ваши Високопреосвещенства, Ваши Преосвещенства, Високопреподобни и Преподобни отци, в Христа Бога братя и сестри,

смятам че на много им е познато специфичното състояние на Църката в Р. Македония и дялът тъкмо на медиите в креирането на тези събития, но всепак в началото ми е дължност в къси черти да дам изложение –  което ще се държи към православната еклисиология, разтоварено от вякакъв националшовинизам характерен за нашите земи, и в същото време толкова атипичен за духовноста на Источната Църква, защoто в Христа няма вече нито Юдеин нито Елин,[1] – а с този очерк бегло ще хвърлим поглед на историята на разкола в нашето отечество и неговото разрушително действо върху елементарния критерий на народа за това какво е Църквата и какво не е.

Както и в другите источно европейски земи така и в Р. Македония найжестокото прогонване срещу Църквата започва с идването на власт на Комунистическата Партия. Но докат в другите земи гоненето на Църквата беше от отворен тип, в Р. Македония комунистите действаха перфидно, опитвайки се под наметката на свободата и националното осъзнаване, според болшевическото разбиране на тази дума, същeвремено за своята еднократна употреба, да „създадът“ своя лъжлива църква, а да използват и понижат Православната Църква[2]. Така под булото на национализма македонските комунисти създават марионетска верска организация в служба на държавно-полицейските интереси[3].

Първият изненадващ факт е това че след Втората световна война, откакто на последният канононичен епископ (Митрополит Йосиф) му е забранено да влезне в земята, комунистите прогласяват инициятивен свещенически отбор за организиране на църковния живот[4]. Струва ми се че Православната Църква в своята повече от две хилядигодишна история не помни такова нещо: от 1945 г. до 1958 г. на територията на тогавашната СРМ няма стъпнато епископ. Макар и всички да знаеме че Православната Църква е епископална, досега никой няма дадено отговор на въпроса в име на кой епископ тези свещеници са давали богослужба, и на кой антиминс са вършили Литургията цели 13 години. И второ, откакто в 1967 г. самопрогласяват автокефалност с което съвесно се одлачават от Единната Литургия на Единната Вселенска Православна Църква, уверявам ви че до ден днешен своето съществуване го основават на дълбоката омраза към Българите, Сърбите, Гърците. В 21-я век тяхното съществуване го основават на омразата и провъзгласяването на вътрешни и външни неприятели. От тук, се получава впечатлението че до колкото съседните народи им станат приятели с които ще изградат любовно, в Христа отношение, разколниците просто ще престанат да съществуват. На този начин, съвесно жертват спасението на народа Божи в Р. Македония, защото е спротивно на тяхната комунистическо-идеолошка матрица в Р. Македония свободно да богослужат и проповядат архиереи от Единната, Света, Съборна и Апостолска Църква.

Следвайки благодатното предание знаем че светите отци Църквата са я  претставяли като Кораб, а разкола като корито което онези които не искат да пребивават в Кораба го спуснали във водата и плуват в него.[5] Те се претставляват за Кораб, но в същност са корито. “Онези които се намират навън от Църквата могат да се спасят толкова колкото са се спасили онези които са се намирали навън от Ноевия ковчег”[6], пише свети Киприян Картагенски.

Невъзможно е да се изгради бъдеще на основите на лъжата и омразата. За жалост, тъкмо лъжата и омразата са критериите според които македонските медии и журналисти се надпреварват в писането за, всъщност, против Църквата. На какво се дължи това? Първо, почти без изключение македонските журналисти, като македонските политици, са изцяло богословски неграмотни. Изолацията[7] в която на църковен план живеят гражданите на Р. Македония прави да бъдат, без остатък, объркани пред изопачените дневни политически мнения които журналистите ги пласират като „богословски“, намалявайки притова значението на Църквата подоло от нивото на жълтия печат.

Tук трябва да истъкна че ми е многу тешко че тези работи ги казвам за сопствената татковина и нейните граждани, от които аз съм неоткъснат дял, но Истината т.е. Христос ми е помил от всичко, а и според думите на свети Йован Лествичник, смятам че раната може да се излекува само ако се открие.

Търгвайки с найдобри намерения на критичност и самокритичност, за да я илюстрирам неукоста и гетоизираността на поголям дял от македонските журналисти ще изложа няколко имена и текстове от нашите печатни медии, част од тех се приложени в този очерк като допълнителен материял (макар че от такава нестручност не отстъпват и електронните). На 23 Септември 2004 г. в найтиражния вестник Дневник журналиста Бранко Гьоргевски в текст с име „Инвазия на попове по македонските граници“ написа: „В Македония влязъл епископ на БПЦ със световно име Георги Патаров. Той е бил придружаван от още трима свещеници на БПЦ които без проблеми са влезнали в Македония. Тяхното идване е било обявено от МПЦ и те бяха пуснати без проблеми – изявиха вчера от МВР.“!!![8] Единствено Автономната Православна Охридска Архиепископия излезе в отбрана на светейшия Патриарх Максим и светата Българска Православна Църква, демантирайки на свойтта интернет страница че разбойника Георги Патаров е дял от Православната Литургия = Евхарстия с която казахме че се идентифицира Църквата.[9] За жал журналиста въобще не намери за необходимо на явноста да каже че срещата между Герваси (Георги Патаров)[10] и Наум[11] е среща между двама разколници (разкол = ерес), а не каноничи епископи, оставяйки с това още един белег от измама върху лицето на собствения народ, и като доказателство за непрофесионалността и липсата на новинарски кодекс не само на себеси, ами и чрез себеси и при цялото македонско новинарство. Най накрая какво са светослужителите Христови, та в 21-я век да им бъде забранено свободно да се движат в Европа! Същия ден във вестника Време, журналистката Ивана Серафимова пише че митрополитът Йован „ги образова студентите с български и гърцки стипендии“.„МПЦ иска от държавата да го спре в тази активност. В МПЦ казват че за това трябва да интервенират държавните институции“. Очигледно за разколничката МПЦ е най голямо зло това „че младите хора за решили да се образоват във верски православни установи в Сърбия, България, Гърция и Русия.“ Всичко това, в един ден, е наистина твърда храна за народ за който разколниците не се потрудиха да получи литургийно образование, и което е най важно съвест за съборноста на Църквата. Напротив, тяхните изяви са че:„сестринските православни църкви са чужди и нерпиятел който дебне.“[12] Цената която я плаща Р. Македония заради това че подържа опустошителния разкол който се основава на омразата – са и тези натписи: „В борбите за национална свобода Македонците са се борили за църковно освобождаване на древната Охридска Архиепископия като Македонска Църква“, или, тенденциозно и с омраза написаното: „автономията в 1958 е била одобрена од сърпската разколничка църква“, или, „онези на които са им помили негрите от Македонците нека търсат свои последователи в Африка, а не в Македония. Там нека влизат в литургиско и канонско единство с черния дявол.“[13] Докато го имаме Христа за критерий според който ги оценяваме събитията в нашия живот, а в това се състои и големината на всеки Християнин който своя идентитет го черпи само от Христа Бога, а не од незаначителните земни категории, лесно ще ни бъде да я вземеме „Историята на Охридската Архиепископия“ на Иван Снегаров, за да разбереме кой за какво се е борел тогава, да се разбере и онова което и на врабчетата в света им е ясно, а това е че Самуил е бил български цар който се е борил против Василий II Македонец Българоубиец, ако я погледнем историята на православието ще видим че наисветата Православна Църква в Сърбия нито е била нито ще бъде „разколничка“ а ще видиме и че Христос се распънал за всички хора без разлика на боята на кожата.

В малогражданския дух на журналистките текстове, които тук са накъсо цитирани, обявени са и почти всички други натписи (в македонските медии: МТВ, Утрински весник, Вест, Канал 5 итн), свързани с църковния живот в Р. Македония.[14] Нито един од медиите не започна дебат на който на пример на един телевизионен канал с участието на клирици от МПЦ, би поканил епископи од сестринските православни църкви, за да в разговор с тях гражданите сами да дойдат до заклучения за Църквата. Напротив, след единственото интервю което с мен го направи една локална телевизия, журналистат беше арестуван и задържан в полицейско управление от претсатвители на МВР. Такива неща се изнаслушахме и изнагледахме в последните 2-3 години.

Разколничките епископи както и много други неща които би трябвало да го отличават гражданското общество (демократичноста, истинолюбието…) са фалсификат, на който защото е открит, не е вьзможно да се гради. Както е нормално за разколничкия манталитет, мнозина всеоще не могат да я надминат фрустрацията, която произлиза от самоубедеността че те знаят нещо което на света му е изцяло непознато. Тук, смятам за необходимо още веднъж да се посочи простащината, не само дилетантизма, не само провинциялизма, но комплетната липса на словесност на инсуфициентните: Александар Чомовски, Биляна Йoвановска и Анета Шиякова. Ето една част от тяхните коментари: „Власта си изпълни обещанието. Договорът Цървенковски – Стефан се изпълнява с разрушаване на квази – манастира“.[15] „По приявата на Преспанско-пелагонийската епархия, разрушен е манастира „свети Йован Златоуст“ защото е изграден без позволение от МПЦ.“[16] „В обърщение са термините самостоятелна и независима, защото автономна би била много натоварваща и предизвиква негативни реакции в общноста.“[17] Но ето какво пише Съветът на Европейския Cъюз в Извещая за Процеса за стабилизация и асоцияция на Р. Македония, конкретно за свободата на изразяване на медиите: има голям брой проблеми в този сектор, които са във връзка с актуалната законска рамка, недостатък на средства, недостатък на професионализам и факта че медиите макар и разделени от етническа линия, обикновено не успяват да сложат агенда която би рефлектирала колективните инереси. Необходими са и съответващи механизми за да осигурят независимост на медиите… Однасаяики се до работата на журналистите, липсата на сьответна законска рамка за достьп на информациите изглежда го прави по-тежко и самото известяване.”[18] Тук няма да навлизаме в нарушаването на елементарните човешки свободи и правото на вероисповед които са всекойдневие в Р. Македония, а за това одговорност носи сьжаляващо ниското ниво на, до безкрай, зависещите журналисти и политически боядисани медии които са предмет в Решението на Сьвета на Европа за принципите, приоритетите и условията сьдьржащи се в Европейското партнъорство с Р. Македония. В дяла за човешките права Съвета е взел решение: „да се разгледа правната рамка за радиодифузия за да се спре политическото влияние и бъркане, и да се вземат конкрeтни мерки за осигуряване на независимост на регулативното тяло за медията.“[19]

Отсъствието на журналистическа етика и такавата поставеност на медиите повече от ясно показва че се намираме под елементарните стандарти за пренасяне на истинска информация.

Но, за Правослванта Църква и нейния кръстовъскресен характер идва ново време, време на хора които не мислят според принципите на етнофилетизма и световното новинарство. Православната Охридска Архиепископия е дял от това време. В приложение на това ще посоча извадка от текста на еминентния професор др. Георги Каприев, публикуван в един известен български медии: „но, има и трети път, именно да се случи предсказаното от тях: макар и формално присъединени към Сръбския патриархат те да бъдат признати за легитимно автономни от целия православен свят, без да им се поставят никакви допълнителни условия. Това би било най-безвъпросното доказателство че Православните църкви започват да се освестяват от своята национална обзетостст и да показват склонност  за завръщане към ценностите, залегнали в основата на православното учение, между които национализма не присъства под никаква форма.“[20]

Да го слушнем сега и учението на свети Никодим Агиорит, което наистина представлява скъпоценно богатство за всеки който иска да се испробва в писателска вещина. Съвсем недостойно е, както това го правят някои философи, човекът да се нарича малък свят в огромния, защото по този начин се ограничава неговото съвършенство само на видимия свят. Бог го е създал човека като голям свят, като макрокосмоз в микрокосмоза заради множеството сили които съдържа, а особено словестните, умните и желаещите, които сетивния и голям свят ги няма. Умът е окото на душата. И защото умът на някой начин е отделен от вътре в двореца на тялото, Създателят ни е устроил с пет телесни, чувствени органи като пет прозорци – очите, ушите, носът, устата и общото чувство за докосване, за разумът чрез тях да може да дойде до умствена храна, относно до разбираемото чувстевно съзнание, но и Боженственото Писание, а след това воден от словесноста, с това чувство да се насочи към доброто, благодатта, истината и другите действа и съвършенства на Създателят, които могът да се съзерцават в създанието и Писанието. На пример да чуе или прочете някоя дума от Божественото Писание. Думата го разтреперва и вълнува въздухот… Това трептение се улавя от слуховия нерв, който идва от мозъкът и така умът се събужда и я слуша изговорената дума. И тогава размисля така: ако думата последователен плод на действие, е толкова истинска, толкова мъдра, толкова хубава, тогава колко ли е поистински, помъдар, похубав Бог Който я е изрекъл и създал? Чрез думите умът се изкачва от чувствата към умното, от последиците към причината, от образа към първообраза, понеже според свети Дионисий Ареопагит: „образите и картините на виждащите се неща са образи и картини на онова което не се вижда, сетивните нещта на онова което е умно, отделните и множествени претстави на онова което е неразделно и единствено, а на създаването на всичко явно, му е предхождало Божието невидимо съзадване.“[21] В това време на антропоцентричен стил на живот написаното в медиите въобще и не може да накара човека да съзерцава от къде идва прочетеното. А и да се запита, читателят би се зблъскал с дълбока тъмнина, та от полученото изкуство, единствено ще разбере че написаното и този който го е написал са изпаднали от достойнството на което хората са повикани да съществуват. Имам впечатление че за това ни предупреди и Негово Преосвещенство Епископът Бачки г. др. Ириней на трибуната с тема Църквата и медиите в новият милениум която се състоя на факултета по Механика при университета в Белград, като истъкна: „Днес съществува настроение за описание на лъжовен църковeн живот.“ И: „отношението на медиите е катастрофално заради уж познавачите на църковните задкулисни игри.“[22]

Просто, говоря преди всичко за Р. Македония, медиите са затрупани в кич и шунд журналисти, които сервират тъмнина вместо богословие, и докато някои от Църквата го изрече своето мнение бива нападан с арсенал от комунистически фрази че в секуларното общество Църквата не трябва да се бърка, и че за нейно добро е да си мълчи. Кой им дава това право на комунистите, без разлика на боята на политическата партия от която идват, на Църквата да и отнемат правото на мислене и изказването на мнение, и да я сложат Църквата в ролята на гражданин от втор ред – до днес не е познато.

Според думите на Епископа Йегарски г. др. Порфирий изречени на гореспоменатата трибуна: „Днес мнозина гледат действането на Църквата в идеолошко и политически контекст и същите се повикват на течението на Френската революция. Според тяхното мнение вярата е частна работа. Този вид на секуларизам който буквално го изгонва Бога води човека до самоунищожение. Църквата чрез медиите трябва да се труди да десекуларизира обществото.“[23]

И на края, търгвайки от Аристотеловото политичар=Ο ΠΟΛΙΤΗΣ, логично следва че всеки човек е политик относно гражданин.[24] В устройването на гражданското общество в което принадлежат и медиите право да участва има всеки; от тук апсолютно право на това има и Църквата. В тази посока протопрезвитерят Йован Маендорф ще забележи: „една от найголямите грешки които могат да се случат на човека, без разлика на това дали участва в политическия процес или се въздържа от него, почива във вярата че политическите избори са избиране между абсолютното Добро и абсолютното зло. Всъщост такъв абсолютен избор съществува само на ниво на духовните реалности, където лошото се нарича грях, а самият Бог се индентифицира с абсолютна добрина. Като отговорни християни трябва да мислиме кое е „подобро“ или „полошо“ за народа, обществото и земята. Ние може да имаме различни мнения за много неща, а същевременно да останем съединени във вярата и Единната Църква. Но нямаме право да бъдеме егоисти и индиферентни.“[25]

От тук, имайки предвид колко днес, все почесто, необективното информиране може да влияе на ропството на чувствата които хранят разума, необходимо е, Църквата постоянно да се труди във вярното богословско образование, което на мнозина ще им стане цедка през която ще минава меда, а на която ще се задържи мърсотията. Така ще се запазят и думите на свети Теодор Йерусалимски за живот в подвиг, според който грижливо ще внимаваме на себе си, и вечно ще се наслаждаваме с разумното, давайки ги наттам и умът и желанието; и, никога да не ни поробват сетивните неща.


[1] Галат 3.28

[2] „Някаде в пролетта на 1967 г. в Белград един сабор на високи функционери: Кардель, Стамболич, Влахович, Тодорович, Стаменкович, Никола Минчев, Кърсте Цървенковски се реши да се ходи на нов сабор на който дефинитивно ще се провъзгласи и възобнови старата Охридска Архиепископия като автокефална църква която прекъсва с каквито и да е понататъшни канонски върски със СПЦ (от тук и с всички други. Днес разколничкия синод на МПЦ точно този датум го празнува като найсветъл в своята история !!!). Трябва да се отбележи че на този сабор найголема подкрепа в търсенето македонските претставници получиха од Едвард Кардель” стр 172 – Доне Илиевски, Смислата на некои отпори против автокефалијата на МПЦ, Скопје, 1970. Од този документ ясно се гледа че печатените медиуми в това време са се хвалили с факта че хората с ултра комунистическо определение което го изключва Бога, се занимавали с „църковни“ въпроси. Според каноните на Църквата мешането на световната политика в Църквата довежда под въпросително кредибилитета на Църковното решение.

[3] Доказателства за това са: порано, чрез тях полицията я контролираше винаги антикомунистически настроената дияспора, а днес на пример при забраната на Епископът Рашко-призренски г. Артемий за минаване чрез Р. Македония презентирана му е черна листа на епископи од СПЦ на които им е забранен входа в Р. М, иначе доставена от МПЦ до държавните органи за прогонване. Също така, при нашето изгонване от манастирите полицията ни връчи факс од архирасколника Стефан с който се търси полицейска акция за наше прогонване, а според този факс-наредба полицията и постъпи и оправда своята акция. Другите доказателства са показани понадоле в текста когато разколничките епископи на МПЦ за всичко търсят интервенция от държавата, а пък държавата им изпълнява желанията.

[4] Митрополит Велешко повардарски и егзарх Охридски г.г. Јован, „Богословско-историски аспект на расколот на Црквата во Р. Македонија и неговото надминување“ стр. 34, 35. За единство на Црквата, Скопје,  2004г.

[5] Свети Николай Велимирович „Вярвам и в една, света, съборна и апостолска църква“, Славянобългарски манастир Св. Вмчк Героги Зограф, Света Гора 2003 г.

[6] свети Киприян Картагински „За единството на Църквата“, Славянобългарски манастир Св. Вмчк Георги Зограф, Света Гора 2003 г.

[7] От 1967г. в Р. Македония няма пристигнато да служи Литургия нито един православен патриярх, епископ, презвитер, а и разколничкия архиепископ няма посетено помесна православана Църква, освен тайно.Скопският универзитет поради ниското ниво не иска да приеме Богословския факултет. Богословските семинари не се състояват, и няма никакво течение на жива теолошка мисъл. По искане на разколниците, полицията не им позволява на православните клирици от която и да е земя от света да влезнат в Р. Македония което е малко чудно за 21-я век особено като се знае че добросъседските съотношения са условие за интегративните процеси. Американският посланик в ОБСЕ Стефан Миникес вече критикуваше правителството на Р. Македония че не трябва да се бърка в религиозните проблеми. Ето какво за „македонския синдром“ пише американския учен Мирон Вайнер: онези които се залагат за създаване на приятелски отношения със съседите са обвинени за нелоялност, а може да се срещнат с опасности от лична природа. Защото иредентистичните, а не нормалните теми от всекидневния живот имат приоритет, съществува тенденция масмедиите да се сложат в служба на власта”… Благодарение на горе казаното разколниците направиха в Р. Македония вместо автентичната правослана духовност да цъфти баенето, гледането и медиокритетизма.

[8] В цивилизования свят съществуват телефони и журналистите се обаждат за проверка на веродостойноста на информацията. Но, в Р. Македония не е така. Бранко Гьоргевски можел да се обади в БПЦ и да пита кой е Георги Патаров. Разбира се, доколко би искал да бъде обективен и доколко отнапред не е завземал страната на разколничко-полицейския режим.

[9] Митрополит Велешко повардарски и Егзарх Охридкси г.г. Јован, „Богословско-историски аспект на расколот на Црквата во Р. Македонија и неговото надминување“, стр. 15. За единство на Црквата, Скопје, 2004 г.

[10] Член на разколничкия синод на Инокетий  в България

[11] Разколничкия епископ од МПЦ който пред девет месеца стана известен със свойта изложена платформа за създаване коалиция на разколнички църкви. Иначе, става дума за клирик на „Македонската църква която пребивава в разкол, които без одобрение и благослов замина от Светата Обител Григорият, се намира в състояние на непослушание и няма никаква духовна връзка със Сепреподобният Катигумен на Григорият – Архимандрита Георгий Капсанис“ (виж обръщение на Светата Община, Света Гора, Кареа 6/19 Февруари 2004, номер на протокол Ф.2/5в/228, потписано от всичките Претставители и Претстоители които са в общото Събрание на двайсетте свещени обители на Света Гора Атонска). Иначе, разколника Наум в свойте манастири го е приел разчинения клирик Атинагора Богориди. С него и с разчинените Никодим Царкняс и Кирил обслужват и се причестват всички разколнички клирици на МПЦ.

[12] Изявлене на преспанско-пелагониския расколник Петър за всички печатни и електронни медиуми на 22 септември 2004 г. (Сител, А1, Време…) след заминаването на митрополитите г. Кирил Варненски и Великопреславски и г. Игнатий Димитриядски и Алмирски от Р. Македония.

[13] Името на жалния текстописец от учтивост към него и към Вас няма да го споменавам. Текстът е обявен в Сведок на 5 фебруари 2004 г.

[14] Малко изклучение са, не толкова специално богословски колкото трезвеномислещо аналитически, текстовете на пример на: Мирка Велиновска, Гюргина Василевска, Синиша Станкович. В текста на Мирка Велиновска във Фокус, номер 486, 15 Октомври 2004 г. се отразява реалноста, дали и колко народът на който разчитат в разколничката МПЦ е с тях: „Изглежда че в новия ССРНМ ни е влезнал и синодът на МПЦ. Ако на Бранковата таканаречена политика от егзотични земни интереси на няколко подгоени владици, в такъв исторически момент, и МПЦ е решила да се придружи, провъзгласявайки незаинтересираност и неутралност за интересите на своя народ, питам се: Както е всъщност МПЦ? И седемчленния синод, като нашата „държавотворна“ власт, съществува независимо от народа – сам за себеси?“

[15] Новини А1 15-10-2004. Заблуда вьрху заблуда.Основите на този, „квази’“ манастир ги осветиха четири канонски митрополити: г. Кирил Варненски и Великопреславски, г. Игнатий Алмирски и Димитриядски, г.г. Йован Велешко повардарски и г. Марко Дремвицки на 19-09-2004 г. За освещение на основите, за изграждането и разрушаването на манастира, както и за нейното действуване вьобще, интернет страницата на Православната Охридска Архиепископия е: www.poa-info.org

[16] Новини Канал 5 15-10-2004. В тази епархия сьществуват цял куп храмове изградени от врачки и баячки. Един от попознатите на врачката Николина от Буково (македонския пандан на Ванга) в него ходат да им се гадае и разколничките попове.За него преспанско-пелагониския разколник Петър никога не е поискал да бъде разрушен. Очигледно Петър се е трансформирал в слуга на демона, след като седъм пъти поискал и взел разрешение от министъра Агрон Буджаку манастира на канонската Цьрква да бьде разрушен. А МПЦ се е трансформирала в министерство за урбанизъм, след като без нейно разрешение канонската Църква в Р.Македонија не смее да изгради храмове.

[17] Медитирането на неграмотната журналистка на Утрински весник от 14-10-2004 г. Още една манипулация с явноста и неуспешен опит на несъдената „богословка’“ и  „каноничка“ на разколниците, да се контаминира кристално чистата православна еклисилогия между другото изтъкната и в Диптихът на Православната Църква където съществуват автокефални и автономни Цьркви. Графа за самостойни няма, няма нито пък одговор къде ще я поставят тяхната „самостоятелност“.

[18] Совет на Европската Унија, Извештај за процесот на стабилизација и асоцијација, (КОМ(2004)204 финална верзија) Брисел, 30.03.2004. СЕК (2004) 373.

[19] Одлука на Советот за принципите, приоритетите и условите содржани во Европското Партнерство со Р. Македонија,Брисел 30.03.2004 COM(2004) финален

[20] Проф. дфн Георги Каприев, „Два травматични сюжета“, Православието очи в очи с национализма и либерализма, Християство и култура, Година III (2004) / брой 1(9) www.hkultura.com

[21] Преподобног оца нашег Никодима Светогорца, Књига духовних савета, Атос, Београд, 2003 г.

[22] Црква и медији у новом миленијуму, 06.10.2004г. www.spc.org.yu

[23] Също

[24] съпротивно на гражданин е Ο ΙΔΙΩΤΗΣ (идиот – човек които е неупътен в граждански работи, фиг. глупавичък)

[25] Протопрезвитер Јован Маендорф, Дали хришћани имају политичку одговорност, Беседа, Православни богословски часопис бр. 3-4/92